Работно време и извънреден труд

Ненормираният работен ден е възможен правен способ за избягване на извънредния труд. Той означава, че в работните дни, когато е необходимо, може да се остава след работа, като това време не се отчита и заплаща като извънреден труд, а се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск. Работата в почивни дни и при ненормиран работен ден се счита за извънреден труд.
 

По въпроса колко след края на редовното работно време може да се полага труд, административната практика отговаря, че абсолютната горна граница е междудневната почивка. Казано с други думи, каквато и да е организацията на отчитане на работното време, 12-те часа междудневна почивка са пределът, отвъд който не може да се полага повече труд. След изтичане на редовното работно време, ако се налага служителят да остане на работното си място, максималната обща продължителност на работа за деня не може да надхвърля 12 часа, за да се осигурят 12 часа междудневна почивка.
 

Като цяло изложените в запитването виждания относно работодателския контрол и отчитането на работното време са правилни. Работодателят е длъжен да осигури задължителната почивка по закон, но това не означава, че е длъжен да въвежда някакви специални технически контролни средства, ограничения на достъпа до помещения и пр. Това е въпрос на преценка по целесъобразност и никъде в закона не е уредено с императивни правила как се контролира работното време. В много компании има електронни системи за отчитане и контрол на работното време, в други – няма. С въвеждането на такива системи работодателят често цели именно да се предпази от евентуални бъдещи претенции на служители за положен извънреден труд, за неспазване на задължителни почивки и т.н. 
 

Може да бъде споделен и изводът, че работодателят не винаги има възможността да знае точно колко часа работи служителят, особено при работа от разстояние. Впрочем, затова и в раздела в Кодекса на труда за работата от разстояние има установени специални правила в чл. 107л КТ: работното време на работника и служителя, който извършва работа от разстояние: (1) се установява в индивидуалния трудов договор в съответствие с този кодекс, колективния трудов договор и правилника за вътрешния трудов ред в предприятието; (2) се определя при спазване на установената с този кодекс междудневна и седмична почивка. При условията на ал. 1 и 2 работникът или служителят, който извършва работа от разстояние, сам организира своето работно време, така че да е на разположение и да работи във времето, в което работодателят е в комуникационна връзка с трети лица. Казано с други думи, и тук императивното правило е да не се надхвърлят 12-те часа, но вън от това страните имат гъвкавостта да регулират работното време и работодателят не винаги може да е информиран точно в колко часа служителят е започнал и приключил работния процес.
 

В обобщение: със сигурност работодателят ще е в нарушение, ако принуждава служителите да работят повече от 12 часа и нарушава междудневната им почивка. Ако подобен ефект се получи не по нареждане на работодателя, а поради липсата на контрол, не е изключено служителят пак да претендира положен извънреден труд и съдът да му присъди обезщетение с аргумент, че работодателят го е „допуснал“. Съгласно легалната дефиниция за извънреден труд в чл. 143, ал. 1 КТ това е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. Ето защо следва да се направи всичко възможно подобни ситуации да се избягват и при никакви обстоятелства да не се допуска нарушаването на задължителната междудневна почивка.